Творческият процес

Преди се стремях да имам идея и да я завърша в писание. Сега взимам идея след идея и ги пробвам. Пиша параграф или два и, ако тръгнат, продължавам. Гледам къде ще ме отведат. Ако стигна до задънена улица, спирам. Идеята остава чернова. Не ѝ е сега времето.

Това е чистият творчески процес. Той не се поддава на контрол. На представа. На визия. На идея. Той е това, което идва от същността ти реализирано на момента. Ако същността ти го спре, не бива да го насилваш. Ако го засили, не бива да го подтискаш.

И, въобще, откъде идва това наше неистово желание да подхванем нещо и да го завършим? От работната етика? От представите за едно ефективно и ефикасно общество? Все едно е. Въпросът е в това да се научим да усещаме потока на живота си. Той е за нас и, където и да ни отведе, все ще е добре. Защото това е нашата природа. Тя е една комплексна система от безброй взаимодействия. Нима ние сме толкова умни, че да я контролираме? Нима всеки един контрол не води до повече проблеми?

Това е творческият процес. Не само в писането, в музиката, в рисуването. А и в самия живот. Да творим всеки миг в живота си, уповавайки се на Природата.

Сънуваш песен

Тамян омаен

зелената трева

гроздов сок

    бели стъпала.

Рохка пръст

препускаща река

руйно вино

    хубава жена.

Слънчев пек

скъпи същества

глъч и трепет

    твоя свобода.

Хладна вечер

уютната тъма

сънуваш песен

    щастлива суета.

За мислите

Все ходя по безспира на моите мисли. Наблюдавам го. Обсъждам го. Със себе си и други го поставям под въпрос. А той, безспирът, си е там. Не мога никак да го отделя от мен и аз да се отделя от него. А колко болка ми докарва понякога... А колко щастие пък друг път...

Процесът на мисълта прави мен. Така ли е наистина? Кой съм аз? Ако мисълта ме прави, значи съм мисълта си. Но какво правим с пространството между мислите? Какво правим с чувствата? С тялото? С нашите взаимоотношения? Нима аз съм една мисъл, поставена в буркан и създаваща цялата реалност извън този буркан. Ами, ако е така, кой е създал буркана? Нечия друга мисъл и тя, горката, висяща в буркан.

Като водопад безкрайната регресия се плъзга към тази моя мисъл. И накрая нищо не остава. Отивайки назад - мисли в буркани. Отивайки напред - мисли в буркани. Абсурд по-голям трудно може да стане. И по-непрактичен.

За това смятам, че мисълта няма как да е мен. Няма как и да е моята реалност. Мисълта си е мисъл, чувствата - чувства, тялото - тяло.

Но да оставим това. Нужно е нещо практично за да има смисъл от живота на един човек. Една философия, която не просто се занимава с абстрактното, а която рефлектира живота. А такава може да бъде създадена само с осъзнаването на реалността. Това не е метод, действие, мантра или практика. Това не е научаване. Това е да разбереш, сам за себе си, как да гледаш директно събитията. Без филтри. Уви, никой не може да ти каже как да го направиш. Гурута, шамани, лами, учители. Те в повечето случаи са пълна измислица. Вплетени в машините си за пари. А малкото, които са истински не могат да предадат нищо. Те са един пръст сочещ към луната.

Не се води по пръста. Направи пътя към луната.

Умората на прелестта

Не би могъл да бъдеш ти
това, което думите отнели са
не е възможно всичко да лети
и болката с умората на прелестта

Очаквай бързо времето да мине
скоро и омайно да те привлече
намери способност бързо да научиш
колко скоро можеш ти да спреш

И може би така спонтанно
истината ще си дойде с теб
и ще откриеш ти благополучие
в безспира на мисълта.