Фланьорът не може да вирее без качествено кафене

Разходките из големия град. Те са любимото ми. Тръгвам от някъде, предимно центъра. Ходя километър-два из улиците, а после идва време за кафе. И малко работа.

Оказва се, че изборът на кафене не е лесна работа.

Първо, поради някаква необяснима причина, повечето кафенета са студени. Сякаш те канят да изпиеш кафето си набързо и да си тръгнеш. Да не заемаш много място, че ще се изпусне оборот от следващия кафеджия.

Второ, някои кафенета са твърде шумни. Постоянно се говори на висок глас, хвърлят се мръсни съдове в мивката, пресипва се кафе на зърна. Хора влизат и излизат. И всичко това се усилва благодарение на тясното пространство. Когато едно кафене е голямо, поне можеш да игнорираш тия шумове.

Трето, често кафенетата са неприветливи. Имат този или твърде модерен, или твърде пробит дух. Или всичко е лъскаво и стерилно, целящо да те оптимизира. Да те направи по-ефективен и ефикасен. Или пък е твърде старо, занемарено. Правещо те вехтошар теб самия.

Къде са тези приветливи кафета? Тези места, които отварят душата ти в почивка. Които те топлят и те вкарват в уют и благоприятност? Те са скрити тук-там. А често някои от неприветливите кафета се изменят с времето. Свикваш с тях, опознаваш ги. Правиш ги каквито ти искаш да са.

Защото фланьорът преди всичко е израз на свободата. А свободата не може да зависи от външни обстоятелства.

Музиката като медитация

Слушаш ли това, което звучи? Тази мелодия. Тя се появява и ти единствено можеш да я чуеш, ако не ѝ се изпречиш.

Появиш ли се, музиката спира. Тя става една интерпретация. Една измислица. Една илюзия.

За да слушаш инстински музика трябва да си истински медитатор. Да чуваш отвъд концепциите си. Да чуваш отвъд мислите си.

Тогава музиката влиза в теб. Тя е теб. И ти си музиката. Няма разделение между двете.

В този момент музиката се създава. Чиста, неопетнена, нова. Тя не е съществувала преди. Няма и да съществува след твоето възприятие. Само тогава всяка песен е наистина нова, неомръзваща, неотегчаваща.

Музика може да се слуша истински само в криза. Само възприемайки слушането като най-кризисната ситуация, в която си. Защото само в криза се сливаш с музиката. Няма граница. Тогава истинското действие по слушане на музика се проявява. Преди е било само една измама. Опит за удоволствие. За величие. За транс и отвъд телесни състояния.

Силата на отрицанието

Истината не може да се назове. Тя може само да се изтъкне. Чрез това, което не е истина.

В момента, в който я назовеш.

Тя спира да е истина.

Това е силата на отрицанието. И неговата слабост.

То те кара да се чувстваш близко до истината. Въпреки, че всъщност хич не я разбираш.

Но и само то ти остава.

Една сламка. Без вода, от която да те измъкне.