За мислите

Все ходя по безспира на моите мисли. Наблюдавам го. Обсъждам го. Със себе си и други го поставям под въпрос. А той, безспирът, си е там. Не мога никак да го отделя от мен и аз да се отделя от него. А колко болка ми докарва понякога... А колко щастие пък друг път...

Процесът на мисълта прави мен. Така ли е наистина? Кой съм аз? Ако мисълта ме прави, значи съм мисълта си. Но какво правим с пространството между мислите? Какво правим с чувствата? С тялото? С нашите взаимоотношения? Нима аз съм една мисъл, поставена в буркан и създаваща цялата реалност извън този буркан. Ами, ако е така, кой е създал буркана? Нечия друга мисъл и тя, горката, висяща в буркан.

Като водопад безкрайната регресия се плъзга към тази моя мисъл. И накрая нищо не остава. Отивайки назад - мисли в буркани. Отивайки напред - мисли в буркани. Абсурд по-голям трудно може да стане. И по-непрактичен.

За това смятам, че мисълта няма как да е мен. Няма как и да е моята реалност. Мисълта си е мисъл, чувствата - чувства, тялото - тяло.

Но да оставим това. Нужно е нещо практично за да има смисъл от живота на един човек. Една философия, която не просто се занимава с абстрактното, а която рефлектира живота. А такава може да бъде създадена само с осъзнаването на реалността. Това не е метод, действие, мантра или практика. Това не е научаване. Това е да разбереш, сам за себе си, как да гледаш директно събитията. Без филтри. Уви, никой не може да ти каже как да го направиш. Гурута, шамани, лами, учители. Те в повечето случаи са пълна измислица. Вплетени в машините си за пари. А малкото, които са истински не могат да предадат нищо. Те са един пръст сочещ към луната.

Не се води по пръста. Направи пътя към луната.