Свободно време

Като имаш свободно време какво е логично да правиш? Понякога много трудно си отговарям на този въпрос. Например днес. Днес е свободен ден. Без уговорки. Правих неща, но вече почвам да се чудя как да го продължа. Защото съм обучен да действам. И ако нямам действие пред мен не съм удовлетворен.

А нужно ли е да има следващо действие? Или можеш просто да наблюдаваш и да оставиш нещата сами да си дойдат. Ако няма какво да правиш, просто да изчакаш, докато дойде.

Дойде.

Най-скромният ден

Писането му беше хоби, което рядко практикуваше. Правеше го в едни тайни моменти на дълбока мотивация. Обикновено веднъж, два пъти в годината. Но пък как му се отдаваше...

Малко го тормозеше фактът, че всичките му там писачи тачеха консистентността. Ако искаш да си велик писател трябва да пишеш и да четеш много. И да ходиш на курсове. И още, и още. А истината е, че колкото и да си велик всичко е въпрос на случайност. Само някои стават успешни.

Все едно. Важното е, че на него му беше писнало от тази консистентност. Самата дума те караше да умреш от скука. Уви, умирането се случва само веднъж, та сигурно консистетнтните хора имат щастието да го пропуснат.

Но да се върнем към целта на този разказ. Вечерта беше една от тези рядкости, където всички условия се бяха събрали за да се получи някаква творба. Кратка, не точно с история, но замисляща. Тъкмо се връщаше от разходка с приятел. Беше събота. Изпълнена с интересни задачи. Кучето малко неспокойно седеше в единия ъгъл. Искаше разходка, но ще чака. Котката търчеше напред-назад. Чудеше се къде ще ѝ е най-удобно да полегне. Били пък беше далеч и нещо пропускаше факта, че днешния ден беше специален. Но той не ѝ се сърдеше - знаеше, че тя го обича. На всичкото отгоре беше рано и още не му се лягаше. Та, реши да пише.

Отдавна искаше да напише пътепис. Толкова много пътуваха. Струваше му се голяма загуба, че не е увековечил тези пътища в проза. Последната разходка беше в Египет. Определено имаше какво да сподели, но някакси не му идваше отвътре. Историите вече бяха далеч. Забравени. А снимките някак синтетични. Може би някога щеше да му дойде муза и за това. Следващия път определено щеше да си вземе тефтер.

В крайна сметка реши да пише за един ден. Един ден без много претенции. Той просто си се случи. Изживя се. Отмина. И дори не бе запомнен. За незапомнени неща най-лесно се пише. Тях просто можеш да си ги измислиш.

Денят започна с изгрева. Разни приглушени шумове се чуваха извън колата. Бяха се събрали хора. И двамата се разбудиха. Беше хладно и през замъглените стъкла се виждаха разни цветни кръгли обекти. Били веднага разбра за какво става дума. Излезе от колата пълна с ентусиазъм. Цецо, бидейки по-спокойният, си даде малко време да се осъзнае.

Навън есенното слънце правеше пейзажа кехлибарен. Беше студено, но не чак толкова. В подножието под скалите се виждаше малко градче. Нататък беше изпълнено с каньони. Беше едно от ония места, дето ти се иска да си построиш спалня за да го гледаш всяка сутрин със ставането. А на нас ни беше безплатно. И бяхме на предна линия. Безценно.

Предната нощ се спряхме там. През деня бяхме изминали около четиристотин километра. Пристигнахме ранния следобяд, но решихме първо да разгледаме какво предлага мястото. Бяха едни китни, сгушени къщички в скалите. Навсякъде глъч и хора. Все чужденци. Туристи. Погледахме залеза от една скала. После вечеряхме с гледка към градчето. Храната беше хубава. В студа се завихме с едни одеалца. Сгушихме се и се радвахме на неизброимото си щастие. Всичко това бе за нас, но не беше наша собственост. И така беше по-добре. По-правилно. Накрая решихме да нощуваме на тази скала, на която осъмнахме. Не знаехме каква е, но нашите приятели бяха спрели там.

Е, на сутринта това се оказа много важна скала. Бяха спрели няколко автобуса, кемпера, коли. Имаше около сто човека. И всички бяха там за едно нещо. Да гледат танца на балоните. Над Кападокия.

Бяха десетки. В най-различни цветове. Някои тъкмо се издигаха. Други вече бяха горе. Някои на високо. Други на ниско. Някои много близо до нас. Чуваше се шум от газови бутилки. Правеха се снимки. Слънцето продължаваше да си върши работата и да прави пейзажа тъй приказен. Всичко това продължи час-два. Но то предостави деня. В останалото време се случваха неща, но те бяха второстепенни. Ставаха приключения. Разходки. Пазарлък. Разглеждане. Но никой не успя да ги запомни.

Покрай тази сутрин, седнахме да си направим по чай. Разположихме си масичката и столовете близо до ръба на скалата. Имахме гледка, която не може да ти предложи най-скъпият ресторант на света. Пуснахме газовото котлонче. Сложихме вода в тенджерата. Направихме завет на огъня, защото подухваше. След малко водата завря. Сипахме си я в чашките, сложихме чая и си седнахме. Гледахме величието на изгрева сред небето от балони. Кротко си сърбахме чая. Ех, дано някога осъзнаем съкровеността на този момент.

Защо да правиш нещо повече?

Имам хубава професия, която ще остане ценена дълго време. Особено, ако продължавам да отделям време да се развивам в нея. Имам предостатъчно пари и бих могъл да работя до смъртта си без да ми е тежко. Вярно, парите ми зависят от това дали работя, но работата е предимно удоволствие за мен.

Имам силна връзка с жената до мен. Обичам я. Действаме заедно. Забавляваме се в живота. Хубав дом. Всякаква храна. Хубави дрехи. Кола. Пътувания.

Имам време и енергия за допълнителни експерименти. Било то бизнес, било то инвестиции. Само, ако искам. Ако ми е доволно. Не защото трябва.

Имам време за тренировки. Имам време за философия. Имам време за четене. Имам време да живея. Имам време да пиша. Имам време да съм с хора. Имам време да обичам. Имам време да мисля. Имам време да наблюдавам.

Въпреки това ме гложди едно чувство на неудовлетвореност. На нещо изпуснато. Нещо изгубено. Постоянно искам да пробвам. Да правя едно. Да правя друго. Трето пето.

И все повече осъзнавам, че това е една илюзия. Бог ми е дал прекрасни обстоятелства. Прекрасен живот. Няма никакъв смисъл от никаква допълнителна амбиция, желание, гордост. Решение или мисъл за това как да вървя. Какво да правя.

Единственият смисъл е в любовта. А тя се изразява чрез наслаждение, помощ, отдаденост, страст. Всичко останало потича от там.

Уви, мисълта прави всичко толкова лесно. Забавното е да живееш на практика.